My head is under water but I´m breathing fine.

Златото блестеше на слабата светлина. Отражението на едно послушно дете бе сякаш изрисувано на повърхността. Това ли беше? При най-малкото затруднение щяха да я продадат като робиня. Тя не бе стока, тя беше жив човек. Още повече, че им беше дъщеря. Дете. Обещаваше, че няма да им е в тежест. Викаше. Молеше ги. Не бяха перфектни родители, но не ги мислеше чак за такива чудовища. Малкото й мозъче не можеше да проумее какво се случва. Нямаше представа какво я чакаше.

Джон Аш
Беше богат. Сините очи и руса коса запленяваха повечето жени, които свършваха в леглото му.
Задълженията на малката бяха ясни. Чистиш къщата. Правиш се на негова дъщеря, която страшно много го обича. След това оправяш стаята му на сутринта и не казваш, нито дума за дрогата в килера.
Беше послушна. Вършеше всичко така като й бе поръчано.  Нямаше представа как да хваща метла, но след време се научи. Ежедневието й бе спокойно, но и много скучно. Цял ден прекарваше в къщата. Никога не излизаше. Той не й даваше. Беше й ясно, че това, което бяха направили родителите й не беше редно. Знаеше, че Джон също бе замесен и това бе причината да я крие. Ако разберяха, че се занимава с подобно нещо като купуване на роби, ако му се разминеше, най-малкото щяха да го хванат на мушка. А щом вниманието бе привлечено към него щяха да намерят наркотиците. Затвора нямаше да е по вкуса му.
Малкото момиченце прекара три мъчителни години. Правеше всичко, което й се кажеше. Не излизаше навън. Не говореше с никой. Не правеше нищо друго освен казаното.

Клинт Фостър
Беше богат. Леко пълничък, застаряващ професор, но въпреки всичко мил и добър към нея. Имаше тази стара лаборатория в която прекарваше дни и нощи, но на Емерет бе забранено да влиза там. Чистеше цялата къща. Отговаряше за храната.
Времето минаваше бавно, но в лицето на Клинт намери баща. Държеше се добре с нея. Имаше много приятели за, което Ем му завиждаше много. Не говореше. Смяташе го за ненужно. Затова наблюдаваше. Просто следеше това, което се случваше около нея. Различните хора с различни характери. Научи се да влиза в главите им. Познаваше какви хора са само по начина по който се движат. Всичко ги издаваше. Например онази стара жена, която бе винаги намръщена, но Ем знаеше, че това е просто маска. Не веднъж по погрешка бе оставяла детски играчки в коридора. За малкото момиченце тази жена бе истински ангел.
Две години се изнизаха бързо като никога до сега. Сякаш вчера бе стъпила тук. За жалост професора се разори.Бе принуден да я изтъргувал така като всеки друг бе направил. А й бе обещал да не я пуска. Беше й обещал край на този порочен кръг. Обеща й, че няма да попадне в лоши ръце. Излъга я.

Томас Стийвънсън
Беше богат, както всеки един. Висок и никога не говореше. Никога не я погледна. Но той й даваше да излиза. Живееха до близката гора и момичето обичаше да се разхожда там.  За пръв път виждаше растителност, а това караше очите й да блестят по един необикновен начин. Сякаш чак сега осъзнаваше какво е да си жив и да имаш ограничената свобода да излизаш извън вкъщи, макар да не наричаше сегашния й дом истински дом. Никога нямаше да бъде.
Спомняше си онзи ден. Небето бе посивяло. Едри капки дъжд мокреха земята. Попиваха в нежната й кожа. Спомняше си начина по който блестеше острието. Чу шепот. Чу името си, а след това множество малки разрези превзеха тялото й. Гърба й. Пареща болка се разнасяше по крайниците й. Писъците й се чуваха навсякъде. Нямаше никой, който да й помогне. Чуваше само гласа му да шепти ''Трябва да освободиш духа си. Жертвам те в името на него. Дано ми прости грешката която направих''. Изведнъж всичко замлъкна. Тя просто лежеше на меката почва и усещаше как живота се изплъзваше между пръстите й като ситен пясък. Може би това бе бленувания й край. Всичко потъна в непрогледен мрак.
Събуди се в болницата. Зарече се повече да не стъпи в онази гора. Никога повече нямаше да стъпи в която и да било гора. Тръпки я пробиваха от спомена на шумящите листа. Струваше й се, че все още чува гаргите грачещи в края на гората. Но тя беше жива. Почти нямаше белези, а тези, които щяха да останат бе вероятно да избледнеят още.
Когато застанеше пред огледалото виждаше леките резки. Връщаше се в нощта в която почти умря. Трябваше ли да се радва, че е жива или бе една огромна грешка.
Тя се криеше, но той я намери. Сякаш винаги знаеше къде е. Върна я отново в къщата. Тя все още бе негова. Бе платил за нея. Сълзите й мокреха нежната кожа на лицето й, а той все още не казваше нищо. Страх лазеше тялото й всеки път щом се озовеше на една маса с него. Щеше да промени това някой ден. Щеше да принадлежи на себе си някой ден. Щеше да накаже всеки един от тях по начин по който заслужаваше. Имаше достатъчно време да обмисля начините по който получава собственото си възмездие.

Чудесен герой! Одобрена си и добре дошла