Stars can't shine without darkness.

Пролетта бе най-сетне тук. Всички я чакаха с такова нетърпение и когато дърветата се разлистиха, за да започнат нов живот протегнали клони към слънцето, бе ясен знак, че пролетта вече беше факт. Очакваше се време с множество усмивки и безгрижни дни.Смехове изпълващи въздуха заразяващи с щастие. Сбъднати копнежи за дълги разходки и по-топли дни.
Тревата обгръщаше тялото ѝ. Очите ѝ шареха из небето наблюдавайки плавните движения на птиците реещи се в безкрайната шир. Бяха така пленителни. Всяко тяхно движение караше момичето да потръпва. Просто лежеше на свежата трева, но сърцето ѝ беше там горе. Летеше с тях. Извиваше се в красиви лупинги и летеше, и летеше. Лекият полъх на вятъра галеше лицето ѝ. Чувстваше се по-лека от облак.
- Какво правиш? - едно дете се бе приближило до нея. Гледаше я с недоумение. Гласът му я накара да свие за момент криле и да се върне на земята. Усмихна се и го погледна.
- Гледам. - отговори с жизнерадостен глас сякаш това бе най-елементарният отговор.
- Какво гледаш? Да не би да си видяла самолет? - зарадва се малкото момченце, а невинният пламък в очите му засия.
- По-хубаво. Самолетите са просто купчина ламарина създадена за по-лесно предвижване между страните. Нищо специално. - спокойно обясни. Всичко бе толкова просто, че дори не ѝ се налагаше да го обяснява като за малко дете. - Птици! - развълнувано отвърна брюнетката. Лицето на детето помръкна от разочарование. Не бе очаквало този отговор.
- Птици?! Но птици има навсякъде. - тъжно отвърна, а тя се усмихна. Всички пропускаха красотата в простите неща. Какво красиво можеше да види един човек в летяща ламарина? Праволинейните движения на самолета и липсата му на душа го правеха толкова грозен както всеки един кух предмет. Върна вниманието си на това, което правеше преди птиците да отвлекат вниманието ѝ.
Помнеше когато тя бе дете. Колко наивно вярваше в това което искаше. Мислеше си, че птиците са ангели. Всеки един човек се превръщаше в птица когато умре. Не изчезваше. Не бе заровен под килограми пръст, а отлиташе, защото вече беше свободен.
Спомни си онази вечер. Небето бе празно. Пусто също както и улиците. Нямаше птици, нито самолети. Нямаше облаци. Нямаше абсолютно нищо. Чакаше родителите си да се върнат от работа. Закъсняваха с цели двадесет минути. Тя не можеше да търпи цялото това напрежение във въздуха.
Почука се на вратата и тя не знаеше дали да отвори. Бяха ѝ казали да не отваря на непознати, но в секундата когато леля ѝ извика името ѝ тя отвори бързо. Търсеше с очи отговорите които искаше, а именно - къде са те. Може би се бяха отбили да напазаруват и всеки момент щяха да се приберат.
Леля ѝ плачеше. Сълзите се стичаха по лицето ѝ. На няколко пъти се опита да каже нещо, но хлиповете ѝ заглушаваха думите. Накрая просто изстреля новината като куршум, който се заби в сърцето на малкото момиченце и остана там завинаги.
- Претърпели са пътна катастрофа. Не са успели. - а след това се срина пред светлите очи на детето. Лорийн изтича нагоре по стълбите към стаята си разстроена. Заключи врата след себе си и се скри под леглото си,а  след това избухна в рев. Не можеше да повярва, че ги няма. Не можеше да повярва, че никога повече нямаше да ги види, защото бяха изчезнали завинаги и тя нямаше какво да направи.
Чу грачене и излезе изпод леглото си. На отворения прозорец бяха кацнали два чисто черни гарвана. В секундата в която се опита да ги приближи излетяха, а тя побърза да погледне към небето. Рееха се един до друг в синьото небе. Кражаха над къщата и продължаваха да грачат.
- Обичам ви. - откъснаха се от устата ѝ двете думи пропити с болка и сълзите ѝ отново рукнаха, но не си позволи да издаде и звук. Не смееше да заглуши грачещите гарвани.
Мислеше си, че това беше краят. Повече нямаше да изпита топлината на грижата, но грешеше. Леля ѝ бе тази, която я прие при себе си сякаш беше нейна собствена дъщеря. Отгледа я и я превърна в красиво, силно момиче, което преживя станалото, защото винаги щеше да има трудности по пътя и трябва да се справяш с тях вместо да спираш.
Малкото момченце отново погледна брюнетката.
- Това птичка ли е? - попита за прегънатата черна хартия в ръцете ѝ. Тя извърна глава към него и му я подаде, а след това сгъна втория лист оформяйки деликатно човката на малкото същество. След това извади бял флумастер и написа на крилата на едното птиче '' Макс'', а на другото ''Теа''. След това ги подаде на детето и то започна да ги разглежда в ръцете си. След това взе едната птичка и протегна ръка към небето, а  детето започна да се смее. Те бяха от хартия. Нямаше как да летят, но тя просто се усмихна на веселото му гласче и затвори очи. Вятъра пое хартиеното пиленце и го понесе нагоре, а след това надолу, а после пак нагоре. Брюнетката отвори очи. Можеше да усети вятъра под хартиените крилца. Можеше да усети как вятъра успява да върти малкото хартиено птиче описвайки красиви кръгове около момченцето. Изражението на детето се промени. Беше изумено. Побърза да протегне ръка, за да може другото хартиено птиче да излети. Лекият бриз пое гарвана от детската му длан и събра двете пиленца заедно. Направиха още няколко обиколки около детето минавайки на сантиметри от косата и лицето му, а след това излетяха устремени към небето разперили малките си крилца. Две малки черни точици, които бавно избледняваха.
Чак сега реши да отговори на въпроса му.
- Това са ангели. - усмихна се и прошепна в съзнанието си ''Обичам ви''.

Невероятен герой! Одобрена и добре дошла