The girl, who couldn't find her place

Rose Gemini|19|Victoria Moroles

Слънчевите лъчи се отразяваха по капките роса върху дърветата, галеха нежно кожата на момичето, докато то си играеше в малката цветна градинка. Медно русите й коси бяха сплетени на две малки плитчици, кафевите й очи светеха радостно и мекият й като кадиве смях се разпростираше из пространството. Човек погледнеше ли я отстрани би казал, че няма никакви проблеми в живота си и дори когато порасне ще бъде същото щастливо момиче. Но животът никога не е бил благосклонен към невинните същества. Дори и към малкото русокосо момиченце.
С всяка една година то ставаше все по-красиво и по-красиво. С всяка година откриваше някое ново занимание, но имаше една единствена страст – танците. Те бяха с нея, независимо в добро или зло. Те я караха да се отпуска, помагаха й да изрази с движения това, което чувства. Не я беше да импровизира, защото знаеше, че щом чувствата й са истински, то танца ще се превърне в нещо красиво. Докато един ден животът й не се преобърна на 180 градуса. След като претърпя катастрофа и й се наложи да лежи на легло за месец й сервираха на поднос, че тя вече не може да танцува. Тогава тя се срина. Затвори се в себе си и не допускаше никой. Беше се изолирала от света. Не искаше да разговаря с никой, не искаше да се храни, нямаше желание за живот. Всичко, за което някога бе мечтала се срина толкова бързо. Мислеше да се запише в някое балетно училище и да се доосъвършенства, а сега заради един глупак нямаше как да изпълни детската си мечта.
Бяха се изминали месеци след злопоуката, когато момичето реши да изпробва късмета си. Нямаше да се предаде, само защото докторите й бяха казали, че не може да танцува. Искаше да продължи, дори това да й струваше много повече, отколкото трябва. Нямаше да се предаде за нищо на света.
- Мамка му, гледай къде караш! – дори не се обърна да види кой беше човекът, който си беше изпуснал нервите. Не я и интересуваше. Беше прекалено ентусиазирана да разбере дали отново ще танцува или ще се наложи да се примири със забраната.
Залата беше празна. Нямаше никой. Това беше идеалният момент за синеочката да се отпусне и да започне да танцува. Затвори очи и си пое дълбоко въздух. Надигна се на палци и издиша въздуха, който беше задържала. Представи си, че чува музиката от „Червените обувки” и започна да танцува. Движеше се изящно. Нищо не можеше да я спре. Докторите грешаха. Тя можеше да танцува. Нямаше и нищо.
Мрак. Тишина.
Мракът се спусна като пелерина пред очите й. Нямаше контрол над тялото си вече. Не го усещаше. Усещаше само и единствено студенината, която излъчваше пода.
Миризмата на болница изпълни ноздрите й. Ужасното пибипкане на машината отчитаща пулса й й докарваше главоболие. Какво се беше случило с нея? Как се беше озовала тук? Очите й се отвориха бавно и запримигаха, за да свикнат ссъс светлината, която излъчваха флуоресцентните лампи.
Погледът й зашари из стаята и в този момент чифт небесно сини очи се впиха в лешниково кафеви очи. Първоначално момичето се стресна, но миг след това страхът беше заменен от любопитство. Кой беше този непознат и какво правеше в стаята й? Нима той я бе довел тук? Нима той я бе спасил? Погледът й отново се стрелна към него – лешниково кафеви очи, способни да излъчват само и единствено топлина, перфектно изваян нос, плътни пухкави устни, дълга кестенява коса.
- Не се натоварвай толкова много няколко месеца след като си претърпяла катастрофа. – гласът му беше мек като кадифе и галеше сетивата й. Искаше да го слуша как говори и никога да не спира, но това беше невъзможно. И все пак една малка частица от нея копнееше той да е винаги до нея, независимо какво се случва. Искаше някой да е до нея и да я подкрепя в решенията й, да й помага, когато има нужда, да я изслушва и да не я изоставя. Искаше някой, с който да може да говори спокойно на свякакви теми и може би това беше този „Някой”.