can we not talk about the differences between us and focus on escaping end being alive

Трешереше,всякаш й е студено,но не.Треперенето й бе породено от мрака,който я поглъщаше. За първи път си бе позволила гнева да я завладее и да я накара да спре да вижда. Не знаеше какво върши и изведнъж спря да трепери. Клепачите й се спуснаха като мрачна пелерина и закриха това, което едва виждаше.
Тик-так. Времето течеше.
Студ.
Миризма на влага и желязо.
Сърцебиене.
Отвори очи и погледът обходи цялото помещение. Беше празно. По стените имаше петна от кръв и нищо друго. Сякаш останалите предмети се бяха изпарили във въздуха без да оставят никаква следа.
Затвори очи и опита да се съсредоточи в успокояването на сърцето и пулса си.Всичко за момент заглъхна,времето сякаш спря. Опита се да си припомни как се е озовала на това място, но не си спомняше. Всичко беше като някакъв кошмар. Опитваше по-осърдно, но нищо не изникваше в съзнанието й. Сякаш някой я беше издебнал да се успокои, да заспи, за да я отвлече.
This silence is killing me.
Може и да я наречете параноичка, но покрай цялата тази тишина, госпожица Рейвън започваше да си въобразява всевъзможни сцени на това, което може да се случи и имаше чувството, че ако скоро не получи помощ от някой психолог, то ще полудее напълно.
- Къде съм? - някой я изпревари с въпроса.
Отвори очи за пореден път. Леката мъждукаща светлинка на лампата, която светеше на тавана осветяваше и някой друг. Имаше още едно момиче.
За жалост плановете й бяха провалени. Сама можеше и да се справи, а можеше и да загине. Но сега, когато имаше и някой друг с нея трябваше да успее. Трябваше да успеят. Не можеше да остави един човешки живот да тежи на съвестта й до края на живота й.
- Не знам, но нямам и намеренията да остана и да разбера. Какво ще кажеш да се омитаме от тук? - Роуз зададе въпроса си като се приближи до момичето. Беше го виждала някъде. Беше част в едно от братствата, но сега нямаше значение каква е. Единственото важно бе да се измъкнат от това място живи.

Кап,кап,кап..-Звука от водата, която се сблъскваше капка по капка с бетонния под, бе единственото нещо, което Ая чуваше.
От няколко минути опитваше да си спомни как се бе озовала тук, но в паметта й сякаш имаше бели петна, които не можеха да бъдат запълнени.
Последното нещо, което помнеше бе, че отива да се срещне с Алекс и след това се събужда тук с ужасна, пулсираща болка в главата.
Цялото й тяло се тресеше от страх и студ. Тя се сви в сивия си пуловер и се опита да огледа наоколо, но мракът бе непрогледен. Изведнъж някаква лампа на тавана заблестя и ослепи за миг Ая. Тя присви очи в опит да свикне със светлината.

-Къде съм? -Попита, надявайки се на отговор, а след това отвори очи и вече привикнала със светлината огледа наоколо.

-Добра идея! -Ая кимна на непознатата. Май я бе виждала няколко пъти в колежа, но не знаеше името й и нищо за нея.Все пак видът й я убеди, че и тя е жертва на това мнимо отвличане. Анабел се изправи полека и потърка замръзналите си ръце една в друга, стопляйки ги с топлия си дъх.
-Нека потърсим врата или прозорец! -Двете момичета се повъртяха и огледаха, Ая дори опипа стените за таен изход или нещо подобно, но единственото нещо, което можеше да води навън, каквото или където и да бе това "навън" бе една врата, пред която накрая и двете се озоваха. Ая побърза да опита с дръжката, но бе заключено както и предположи. -Да я разбием?