I've got spirit you can feel, did you think I wasn't real?

by Elizabeth Buckley Вто Окт 27, 2015 9:00 pm

Elizabeth Buckley ❧ Twenty years old ❧ CHI PSI ❧ ~~Katie McGrath~~

Принцесата на татко заминаваше за колеж.
Наистина, това описание не беше преувеличено, нито пък твърде грубо. Не беше нападка към милото, усмихнато момиче, което в момента развълнувано трупаше многобройните си куфари в багажника на колата си, докато шофьорът й чакаше търпеливо. Всъщност Елизабет беше съвсем наясно, че всички я наричаха 'принцесата на татко' и нямаше абсолютно никакъв проблем с това, защото беше именно такава.
Обичаше семейството си повече от всичко и въпреки това беше предпочела колежа пред продължаването на частната гимназия, в която беше учила до момента и която имаше своето продължение в частен колеж за желаещите. Имаше нужда от малко самостоятелност и това беше идеалният начин да я постигне.
- Сигурна ли си, принцесо? - попита я Андрю Бъкли, също така познат като баща й. Семейство Бъкли бяха ирландци; наследници на графове и графини и така и не се бяха отказали от обичая си да живеят в огромен, внушителен замък. - Наистина, девическото училище може да ти даде съвършено образование и...
- Решила съм го, татко. - засмя се тя и го целуна по бузата, преди да продължи да товари багажа. Не взимаше нищо твърде на сериозно - просто такава беше като човек - и дори и тази голяма крачка в живота й се струваше забавна и безкрайно интересна. - Ще си идвам за ваканциите. Когато мама се върне, кажи й да ми се обади. Дотогава би трябвало да съм пристигнала.
Кларънс - майка й - беше заета бизнесдама и Елизабет изобщо не я виждаше толкова често, колкото й се искаше в действителност. Разбира се, повечето от така наречения 'бизнес' всъщност беше благотворителна дейност и показване на множество усмивки пред обществото, но това беше нормално в техните кръгове. Лизи обожаваше това повече от всичко - живота сред хората, вниманието, новите неща на всяко ново място и всеки нов прием, който посещаваше. Ученето й се отдаваше още от малка, защото беше направо непоносимо любопитна и именно затова беше записала курсове по Антропология в бъдещия си колеж - беше едно от полетата за изява, което щеше да й даде най-разностранни знания за конкретния период от време.
Въпреки щастливото си детство, и Елизабет и брат й Аспен бяха донякъде самотни, докато израстваха. Колежът щеше да й даде много повече от учене - щеше да й покаже пътя към нови приятелства и всевъзможно нови хора, без да се налага да чака одобрението на семейството си. Не я разбирайте погрешно - обичаше ги повече от всичко - но понякога й се искаше малко свобода.
И изглежда съвършената възможност се беше отворила.
С последно сбогуване и неимоверни усилия по затварянето на претъпкания багажник, Елизабет се качи в чисто новата си кола и направи знак на шофьора си да тръгва. Мисълта беше странна - отиваше надалеч от замъка и още по-далеч от родния си град. Скоро дори нямаше да има собствен шофьор. Бъдещето й беше поне донякъде в нейни ръце за пръв път в живота й.
Незнайно защо, мисълта я изпълни с неописуемо вълнение.